Убийството на детството ~ Пиер ДАКО
(Petrus Christus, Portrait of a Young Girl, c. 1465-70)
„ Кажи, какво направи ти от младостта си? ” ~ Пол ВЕРЛЕН, „ Мъдрост ”
Съществува един неоспорим факт: детето постоянно е възпитавано от различен, не от себе си. Не по-малко явно е, че възпитателите не са детето. Следователно колкото и да е положително, възпитанието в никакъв случай не подхожда на същността на детето. Възпитанието е дело на възрастните. В девет случая от 10 те са изгубили контакта с Главното, което характеризира детството. Зрелите хора са мощно „ диференцирани " - професионално, обществено, морално. Те са това, което назоваваме „ характерности ", до момента в който детето е недиференцирано й в основата му лежи чувството за „ принадлежност ".
Детето е „ включено " към универсалното. То се свързва с всичко заобикалящо го с лекотата, с която диша. Всяко човешко създание има прелестно бъдеще зад себе си. Това не е абсурд. Възпитанието се състои в тласкането на детето към все по-голяма диференцираност. Бихме могли да му кажем: Ти си универсално. Ти си „ сходно " на всички останали. Изградено си от същите атоми като цялата галактика. Дълбокото ти естество е тъждествено с естеството на другите. Основното ти създание съответствува със съществото на съседа.
В обществено проведения живот разграниченията сред хората са нужни. Но те са произволни; те са добавени към главното създание, с цел да се употребяват като инструмент в живота в общественост. Само че чукът не е дърводелецът; а и дърводелецът е единствено належащо профилиране на това, което е индивидът в своята същина. Вместо това му споделяме:
Ти радикално се различаваш от съседа. Ти си само по рода си. Ти си незаменимо. Ти си доста значимо. Необходимо е затова да развиваш своята различност, до момента в който тя се трансформира в най-голямото ти качество. Логично е освен това състояние да станеш най-хубавият, най-великият, най-специализираният, най-интелигентният човешки субект, На всяка цена би трябвало да бъдеш по-друг от Другия.
Като вършим това, ние автоматизирано „ отделяме " детето от хората и от света, в който живее. Разграничавайки го по този метод, правим ликвидиране - убиваме универсалната му и участваща същина. Изрязваме от тестото му мъничко късче и споделяме за него, че коства колкото цялата галактика. В сходно съревнование по разграничение Другият автоматизирано се трансформира във зложелател. Така се стига до чиста проба параноя, а Вавилонската кула „ влиза във всеки дом ".
С други думи, възпитанието цели разграничение и обособяване във галактика, където всичко е постоянно обвързвано. Тоест отделянето е в действителност грижливо поддържана заблуда. Тъкмо то води до непрестанен спор сред главното създание и отделеното създание, което се усеща длъжно „ да заслужи " утвърждението на отделените възрастни. В един миг детето се включва в играта на разграничение, с цел да не бъде осъдено или изоставено. Тогава Основната му същина слиза в Сянката, където изпада в заспалост и чака - постоянно цялостен живот. Тази съществена същина, този капацитет е бил неговото бъдеще, бъдещето на съществото му. В Сянката бъдещето остава зад него. Оттук нататък то се развива върху издигнатото от други, които от дълго време са изтикали в Сянката своята същина. Започва да живее - или да се пробва да живее - съгласно открити от други критерии. Съществува като дребна обособена клетка, враждебна към останалите обособени кафези. След като изтласка главната си същина в Сянката, детето заживява със своя обособен, уединен Аз, обект само на обич отделена, каталогизирана, разрешена, наложителна, законна. И не щеш ли то към този момент не е така обстойно, смалило се е. Тогава го вкарват в тясното черво на обществените условности. Натикват го, натъпкват го вътре. Истинският му Аз към този момент е останал зад него, в Сянката. Заменил го е различен Аз - обществен, честен, капиталистически, работен, богат, безпаричен, заслужил, незаслужаващ, заплатен, наказан; и със стесняването на червото - все по-отделен от всичко. Но най-лошото е, че когато един ден порасне и излезе от червото, няма да може да възвърне първичната си същина, зарязана там, в Сянката, надалеч обратно. Младият човек ще е приел формата на червото. Ще се е трансформирал в гневен зложелател на милиони други като него. Това е то, убийството на детството.
Някои въпреки всичко съумяват да се поразкършат, откакто излязат от червото - те имат душа на поети. Но тъй като са преоткрили част от своята повсеместност, достъпът до разграничените територии им е отхвърлен. Ето по този начин точно някъде в детството се крие и чака своя час ярката светлина на зрелия човек. Но той не знае това. Той живее с опакото си. Превърнал се е в симулативност. Макар и да усеща надълбоко в себе си глухия вик на Сянката, на своята същина. Това е отдалечен, неразбираем вик. Нещо скърца и простенва през неразбираеми депресии, заболявания, страхове, копнежи, тъги. Много хора тогава форсират крачка в надпреварата по разграничение, тъй като не понасят глухия вик. Ужасно ги е боязън да не се провалят пред това главно създание, което са били. Или пък индивидът е заседнал до гуша в търканията сред своя обособен и забележим Аз и летаргичната си същина. Тогава се появяват депресиите и склонността към самоубийство, чиято цел не е гибелта, а преоткриването на тогавашното участващо и универсално създание.
Но по какъв начин да се върнем към прелестното бъдеще, което сме загърбили? С каква вълшебна лопата да изровим от предишното това, което сме били?
Това е може би най-тежката, най-невъзможната задача. Помислете единствено! За да я осъществим, би трябвало да забравим всичко, което сме научили, всичко без изключение. Да изтрием от вътрешната си памет всички условности, всичко априорно, всички вярвания, идеали, религиозни хрумвания. Да ги заличим без излишък, като си кажем, че даже в тях да е имало нещо правилно, то става подправено, когато се обляга на външни нам критерии. После би трябвало да се върнем към Сянката си, да я осветим; и чак тогава да възприемем това, което ни приляга, и да отхвърлим останалото. А другояче да играем играта, щом е належащо, само че без да се вживяваме. Така отделянето и разграничаването ще се трансфорат в средства за пригаждане и нищо повече.
Как да си възстановим първичното чувство, че сме част от вселената? Мъжът не може да направи нищо, преди Анимата му да пререже връвта, свързваща го с майката, и да се издигне на повърхността в цялата си тогавашна мощност. Жената също е безсилна, преди душата й да се изтръгне от майчината хватка.
Сънищата имат главно значение; те мерят изминатия път. Необходимо е обаче на първо място да проумеем, че сме единствено симулативност спрямо същинската ни същина. Да разберем, че лишим ли се от Сянката си, погребваме себе си. Да осъзнаем в какви коловози са ни вкарали, както и какви типове, естествен и необикновен Свръхаз са основали у нас. Да си дадем сметка за съществуването на Сянката, в която се намираме. И всичко това да ни заслепи,със своята нагледност. Тогава могат да ни се явят огромни съновидения, тъй като в мозъка се основават нови „ вериги ". Щепсели се включват в неизползвани контакти. Възприемаме ново държание, преставаме да се държим като роботи, а старите привички падат от психологичното ни дърво като изсъхнали плодове. Големите сънища ни насочват към главното - поезията, музиката, астрономията, физиката и свързаната с тях метафизика. Присънват ни се Мандали, цифри, геометрични фигури, осветени лабиринти, космос, звезди, слънца, богове, остарели мъдреци, преходи, безкрайни хоризонти; усещаме безпределна независимост, чуваме небесни песнопения...
Повтарям: да се лишиш от Сянката си значи да се самопогребеш.
Избрано от: „ Тълкуване на сънищата ”, Пиер Дако, изд. Колибри
Картина: Petrus Christus, Portrait of a Young Girl, c. 1465-70, en.wikipedia.org
